Правото на Европейския съюз и съотношението на европейското законодателство към националните законодателства на държавите членки

26/10/2010

Автор: Ангел Бузалов

Изпрати коментар

Вашият email няма да бъде публикуван. Полетата отбелязани с * са задължителни.

Създаването на Европейския съюз е прецедент в историята на Стария континент. Зародиш на тази влиятелна международна организация е договорът за учредяване на икономически съюз от 18 април 1951 г. между Белгия, Люксембург, Холандия, ФРГ, Франция и Италия. Първоначалната цел на този съюз е възстановяването на страните – участнички от войната, както и стопанското обвързване на старите врагове Франция и Германия, до такава степен, че войната между тях да стане икономически невъзможна. Именно уникалността на съюза, предопределя организацията на неговата правна система, както и това как тя се съотнася към правните системи на своите страни – членки.

В основата на правото на ЕС стоят учредителните договори на трите европейски общности, създадени през 50те години на миналия век, а именно Европейската общност за въглищата и стоманата (ЕОВС), Европейската икономическа общност (ЕИО) и Евроатом. Създадени са общи за трите организации институции и органи на управление с цел унификация на управлението и контрола – Комисия, Европейски парламент, Съвет, Европейски съд, Сметна палата, Икономически и социален съвет.

Важна стъпка за развитието на съюза е Договора от Маастрихт (1993г.), който създава политически, икономически и валутен съюз с обща политика в областта на външните отншения и сигурността и сътрудничеството по въпросите на вътрешните работи и правосъдието. С това обаче ЕИО, ЕОВС и Евроатом не изчезват като международноправни субекти. Процесите в Европа се уреждат едновременно от правото на ЕС и от правото на Общностите в зависимост от регулираната област. Особено ярко изразена е тенденцията към уреждане на единно правно устройство.

Сама по себе си правната система на Евросъюза предтавляава хибрид между двата основни правопорядъка – международния и вътрешнодържавния. Така конструирана, тя урежда отношения както между държавите – членки на съюза, така и между правните субекти на вътрешното им право, които се явяват субекти и на ЕС. Това положение ясно личи от т.нар. вторично законодателство – актовете приемани от институциите на съюза, в които е точно упоменато дали за конкретния случай адресати на акта ще бъдат държавите или директно техните физически и юридически лица. Различните актове имат различна обвързваща сила. Задължителни за адресатите си са регламентите, директивите и решенията, докато препоръките и мненията не са. Регламентите обвързват както на ниво ЕС, така и на национално ниво. Директивите са задължителни само по отношение на крайния резултат, зададен в тях. Решенията имат непосредствен ефект, и могат да са адресирани както към държавите, така и към техните граждани и юридически лица. Препоръките и мненията, имат до голяма степен политическо влияне, но не и задължителна сила.

Правната система на Европейския съюз е изградена целево с поглед към бъдещото евентуално обединение на всички европейски държави под флага на съюза, както и към създаване на все по-тесен съюз между членките. Това прогресивно виждане на европейския законодател намира израз в съотношението на съюзното закононодателство към националното на държавите – членки.

Разширените правомощия на ЕС в много области произтичат от прехвърлянето на суверенитет от държавите – членки върху съюза по силата на присъединителния договор на всяка една от тях, което е основа за осъществяването на ефективна интеграция.

В областта на провежданата обща търговска политика държавите – членки са прехвърлили почти изцяло държавния си суверенитет, който съгласно чл.113 от Договора за ЕО е изключително от компетенциите на ЕО, а държавите не могат нито да провеждат самостоятелна търговска политика, нито да сключват външно търговски договори с трети страни без разрешение.

Прехвърлянето на суверенитет има пряка връзка с принципа за върховенство на правото на ЕС над националните законодателства на държавите – членки. Този принцип следва до голяма степен общия международноправен принцип, че международните норми и ценности имат върховенство над националните. В България народните представители сметнаха за необходимо да извършат някои поправки и добавки в Конституцията, с което да я направят максимално гъвкава за европейското ни членство. Важна бе поправката на чл.22, ал.1, с която на практика след 1 януари 2007 г. чужди граждани и юридически лица ще могат да придобиват право на собственост върху земя в България.

Друг основополагащ принцип, който регулира отношенията между ЕС и страните – членки е този за директния ефект, който е развит и формулиран от Съда на ЕО. С директен ефект е всяка правна норма от правовия ред на Общността, която незабавно и пряко предоставя на физическите и юридическите лица субективни права, които трябва да бъдат признати и защитени от националните им съдилища.

Чрез директния ефект точното спазване на общностната правна норма се гарантира и на национално равнище.

Регламентите са единствените актове по отношение на които директния ефект е общопризнат. Основавайки се на легално закрепената му легална приложимост, Съдът приема, че той “предоставя на гражданите права, които националните им съдилища са длъжни да защитават” (решение по дело 93/71, Leonesio, 1972г.).

Директивата е акт, който се нуждае от издаване на последващ акт по прилагането му отстрана на държавата – членка. Прието е в практиката на Европейския съд директивата да се прилага пряко по отношение на гражданите само при евентуалното и неприлагане от правителството на държавата.

Решението, адресирано до физическо или юридическо лице от държава – членка, по дефиниция има директен ефект. При решение, адресирано до държава – членка, директният ефект е опосредстван от вътрешнодържавен акт по приложението му.

Това опосредяване отстрана на държавите е в неразривна връзка с принципа на субсидиарността, принцип, който урежда разпределението на управленските правомощия между ЕС и страните – членки с цел децентрализация в управлението на съюза. Такива действия на разпределяне на компетентност са например съвместното сътрудничество в социалната област, подаване на финансови инжекции с приложени проекти и цели за ускоряване темпа на икономически растеж в отделни по-изостанали региони, обучение и професионална квалификация на професионалисти в определена сфера, когато на съответната държава липсват достатъчно такива. Този принцип на Европейската правна система обаче не е императивен.

Принципът на пропорционалността е тясно свързан с принципа на субсидиарността, но се прилага само, когато действията, които трябва да се предприемат са от изключителната компетенция на Съюза и е създаден за да означи до къде се простира тази компетенция. Пропорционалността се прилага при изпълнение на разпоредбите, отнасящи се до свободното движение на стоки и лица.

Развитието на тази правна система е съвсем кратко и поради това то още не е приключило. С приемането на всяка нова държава в рамките на съюза се се променя, както нейното законодателство, така и малко по малко това на ЕС, поради проблемите и въпросите за решаване, които изникват с всяко ново членство. Тази тема ще остане обект на дискусии, още повече и в България, която след броени дни ще стане част от Европейския съюз.