ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ДЛЪЖНИКА И КРЕДИТОРА В ЗАПОВЕДНОТО ПРОИЗВОДСТВО И В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ИЗДАВАНЕ НА ЕВРОПЕЙСКА ЗАПОВЕД ЗА ПЛАЩАНЕ

26/10/2010

автори: Елина Дамянова, Вяра Василева и Васил Данаилов

Изпрати коментар

Вашият email няма да бъде публикуван. Полетата отбелязани с * са задължителни.

На 1 март 2008 г. влезе в сила новият Гражданско-процесуален кодекс (обн. ДВ, бр. 59 от 20 юли 2007 г.), , с което бяха въведени много промени и бе придаден различен вид на гражданското съдопроизводство. Амбициозната задача на законодателят за постигане на бързина, ефективност и придвидимост на правосъдието до голяма степен е намерила проявление в новото заповедно производство.
„Заповедното производство – реализиране правата на кредитора и защита на длъжника”

В глава Тридесет и седма на ГПК е уредено заповедното производство като факултативна възможност за кредитора да защити своите накърнени имуществени интереси. Законодателят е създал гаранции и по отношение на запазването на правата на длъжника. Уредбата, обаче, изисква от гражданите да бъдат запознати с процесуалните си права, да проявяват гражданско съзнание и активност, за да могат своевременно и максимално ефективно да се възползват от предоставените им от закона възможности..

В държавите-членки на Европейския съюз (както и в България при действието на Закона за гражданското съдопроизводство) се прилага заповедно производство, в което длъжникът се призовава. По тази причина съдебните актове, постановени в това производство, се признават пряко и могат да бъдат приведени в изпълнение във всички страни-членки.

Какви са плюсовете и минусите на заповедното производство?
Новата уредба постига по-ефективна защита на правата и законните интереси на длъжника чрез неговото призоваване и възможността да възрази срещу заповедта за изпълнение (ЗИ) още на този предварителен етап, преди влизане в сила на изпълнителното основание. На длъжника се връчва самата заповед,което му позволява да се запознае със съдържанието на акта и да предприеме навременни действия, в случай че не е съгласен с твърденията на заявителя. По-кратките срокове, в които съдът трябва да се произнесе, пък са в полза на заявителя. Естествено, тези срокове са инструктивни и съдебнатa практика до този момент показва, че голяма част от съдилищата не ги спазват, особено по натоварените от тях.

Друга положителна черта на заповедното производство е неговата достъпност – заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и възражението на длъжника се подават по образец (арг. от чл. 425 ГПК), утвърден с Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на Министъра на правосъдието за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство.

Въпреки това, съгласно чл. 410, ал.2 ГПК заявлението трябва да съдържа реквизитите на исковата молба, за да бъде максимално точно определено като основание и размер претендираното вземане. В тази връзка обаче е налице известен недостатък на уредбата на заповедното производство като цяло – същото по своето систематично място е отделено от исковото производство, а и няма норма, препращаща към разпоредбите на общия исков процес, които да се приложат по аналогия, когато е необходимо. Двете процедури са достатъчно сходни (едно „усложнено” заповедно производство на практика се превръща в исково такова), за да бъдат уредени заедно, в една и съща глава, например. При разглеждане на подадено Заявление за издаване на Заповед за изпълнение, въпреки че е необходимо единствено да провери редовността на Заявлението – форма, реквизити и т.н, практика на съдилищата е да гледат Заявленията по същество – т. е. да установяват дали вземането съществува, дали е изискуемо и т.н. Когато констатира нарушение, Съдът постановява отказ (което значително забавя самата процедура), вместо да остави делото „без движение”. Причината е, че няма разпоредба или тълкувателно решение, съгласно които в такива случаи съдът може да даде указания за отстраняване на нередовностите.

Аналогичен проблем възниква и в хипотезите, когато изначалнолипсва правосубектност на длъжника или не са спазени изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 от ГПК – заповедта за изпълнение е недопустима, като вече е налице трайна практика на ВКС в тази посока, макар никъде в законовата база, да няма разпоредба в този смисъл.

Всички тези противоречия и неточности в норматичната уредба обаче дават възможност за нееднозначно тълкуване и прилагане на закона, като в интерес на цялото общество е същите да бъдат изчистени, за да може да се прояват положителните черти на това производство.

Друга важна особеност е, че при производството по чл. 410 ГПК не се изисква да се представят доказателства. Приложенията към Заявлението са пълномощно, когато молбата се подава от пълномощник и документ за внесени държавни такси и разноски, когато такива се дължат. Естествено, това не важи за заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ, при което съответният документ по чл. 417 от ГПК следва да бъде приложен към заявлението.
Заявителят може да поиска от съда издаване на заповед за изпълнение при хипотезите на чл. 410, ал.1 ГПК и чл. 417 ГПК. За заявлението за издаване на заповед за изпълнение, уредена в чл. 417 ГПК се прилагат правилата на незабавното изпълнение, където кредиторът се ползва от възможността да поиска от съда да постанови незабавно изпълнение и да издаде изпълнителен лист веднага.

Компетентен при заповедното производство е Районният съд, което по смисъла на разпоредбата на чл. 104 от ГПК индиректно означава, че е поставена горна граница относно материалния интерес по делата – 25 000, 00 лв. Един от най-важните плюсове на Заповедното производство, гарантиращ бързина и ефективност на гражданското правораздаване, е съкратеният 3 дневен срок за издаване на заповед за изпълнение – чл. 410, ал.2 ГПК. Краткият инструктивен срок, който въвежда закона, е обусловен от опростения и стандартизиран вариант на заявлението в сравнение с молбата за издаване на изпълнителен лист по стария ГПК (1952 г.) и липсата на приложени към него доказателства, които да се обсъждат от съдебния състав.

Нов момент, който цели защитата на длъжника и е основен аргумент за въвеждането на заповедното производство като част от изпълнителния процес, е връчването на препис от заповедта за изпълнение на лицата, срещу които се иска издаване на изпълнително основание. От една страна, това може значително да увреди интересите на кредитора – ако длъжникът се укрива, ако е сменил адреса си или умишлено е посочил некоректен такъв, заповедта не може да бъде връчена и да влезе в сила, което сериозно възпрепятства нормалното протичане на производството. От друга страна, обстоятелството, че длъжникът бива уведомен за претенциите на заявителя представлява своеобразна проекция на принципите на състезателното начало и равенството на страните в гражданския процес. Получавайки препис от заповедта за изпълнение, длъжника разполага с ред нови възможности, чрез които може да се защити:

На първо място той може да изпълни задължението си в двуседмичен срок от връчването на заповедта от съда (арг. от чл. 412, т.7 ГПК),като плати и по този начин избегне инициирането на принудително изпълнение срещу него. В случай, че не е съгласен, че дължи посоченото взаповедта за изпълнение, длъжникът може да подаде възражение в законоустановения двуседмичен срок (арг. от чл. 412, т.8 ГПК). . Тази негова възможност изрично и с големи букви е изтъкната и в самата заповед, в графата „Важна информация за длъжника”. За формата на възражението също е предвиден образец, утвърден с Наредба № 6 на Министъра на правосъдието. Законодателят е счел, че обосноваване на възражението не се изисква – тъй като идеята на цялото производство е то да протича като безспорно, голото твърдение на длъжника, че не дължи, представлява индикация, че между страните съществува правен спор, който следва да бъде разрешен по реда на общия исков процес. Тази възможност е предвидена от законодателя с цел да се избегне злоупотребата с процесуални права от страна на кредитора и да се даде една по-добра защита на длъжника.

Възражение, подадено в срок и в предвидената законоустановена форма дава право на заявителя да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. В противен случай съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл. 418 ГПК (арг. чл. 415 ГПК) По този начин се забавя значително удовлетворяването на кредиторовата претенция и е свързано с допълнителни разходи – тези за държавна такса.. Случаите, в които длъжникът посочва, че не възразява, че дължи, но в момента нямам финансова възможност да плати, не би следвало да бъдат приемани от съда за надлежно подадено възражение и съответно да бъде указвано на заявителя да подава иск за установяване на вземането си, при условие, че длъжникът не го оспорва. В противен случай, се оказва, че се водят ненужни искови производства, които единствено поставят длъжника в неблагоприятно положение, поради увеличаване на разноските и неимоверното протакане във времето.

Много по – разумен и прагматичен би бил подхода, на отсяване, както на допуснатите нередности, така и на посочените от длъжника основания за подаване на възражение. Никому не е необходимо безпредметното водене на искови производства, които не само утежняват положението на страните в процеса, но и поставят самата съдебна система в затруднение.

Ограничена е възможността за обжалване на заповедта за изпълнение от страна на длъжника за разлика от стария ГПК (1952 г.), няма и защо – достатъчно е той да възрази срещу нея. Тя може да се обжалва само в частта за разноските. Разпореждането, с което се отхвърля изцяло или частично заявлението, може да се обжалва от заявителя с частна жалба, препис от която не се връчва на длъжника.

Освен общата хипотеза на чл. 410 ГПК законът предвижда възможността за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ в изрично посочените хипотези на чл. 417 от ГПК Това, което съществено отличава двете разновидности на заповедното производство е, че при подаване на заявление по реда на чл. 417 се прилагат писмени доказателства (документът по чл. 417 ГПК) и че издадената заповед подлежи на незабавно изпълнение, поради което се издава и изпълнителен лист. При хипотезата на чл. 417 от ГПК, съдът проверява единствено дали представеният в оригинал документ е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. С оглед тази проверка, следва да се вземе предвид, че съгласно чл. 417 и 418 – когато в документите се посочват дължимите суми, в това число и лихви, същите трябва много изчерпателно да бъдат посочени и описани в Заявлението, за да е налице идентичност между претендираните и удостоверените с документите вземания. В противен случай съдът отказва издаването на Заповедта.
Друга съществена особеност производството по чл. 410 ГПК, е че на длъжника е предоставена допълнителна възможност за защита – да обжалва разпореждането, с което се допуска незабавно изпълнение на заповедта.

Освен чрез подаване на възражение в законоустановения срок по чл. 414 ГПК длъжникът може да защити правата и законните си интереси и при хипотезите на чл. 423 и чл. 424 ГПК. Длъжникът може да иска отмяна на заповедта за изпълнение, когато е бил лишен от възможността да оспори вземането при наличие на предпоставките, изрично изброени в чл. 423, ал.1 ГПК.

Чл. 424 ГПК пък урежда хипотезата, при която длъжникът може да оспори вземането по исков ред, когато се намерят нововъзникнали, новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок.

„Производство по издаване на европейска заповед за плащане – защита на правата на длъжника и кредитора при безспорни изпълнителни основания с трансграничен елемент”

С присъединяването на България към Европейския съюз и синхронизирането на българското законодателство с европейското, българските граждани имат достъп до единна процедура за издаване на европейска заповед за плащане, действаща в рамките на съюза. Производството за издаване на европейска заповед за плащане е уредено на ниво регламент и има пряка изпълнителна сила. Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане (Регламента) дава възможност на кредиторите да получат безспорните си граждански и търговски вземания, съгласно единна процедура, действаща въз основа на стандартни формуляри.

Целта на Регламента е да не се провежда каквото и да е производство по екзекватура и ЕЗП да представлява изпълнително основание във всяка държава – членка.
Регламентът се прилага във всички страни – членки на ЕС, с изключение на Дания.

Целта на Регламент 1896/2006 г. е да опрости, ускори и намали разходите за съдебни спорове по трансгранични дела, свързани с безспорни парични вземания чрез създаването на европейска заповед за плащане и да позволи свободното обръщение на европейски заповеди за плащане в държавите – членки чрез определянето на минимални стандарти, спазването на които премахва необходимостта от каквото и да е междинно производство в държавата – членка по привеждане в изпълнение преди признаването и привеждането в изпълнение.

Особеност на Регламента е, че се прилага към граждански и търговски дела по трансгранични спорове, независимо от характера на съда или трибунала. От приложното поле се изключват дела, свързани с митници, приходи, административни въпроси; с правото на собственост, произтичащо от семейни отношения, завещания или правоприемство; с несъстоятелността; със социалното осигуряване и с вземания, произтичащи от извъндоговорни отношения.
Регламентът е приложим по отношение на парични вземания, независимо от техния размер. Предмет на Регламента са единствено вземания, които произтичат от договорно основание, от приложното му поле са изключени вземанията за непозволено увреждане.

Регламент 1896 въвежда изискване за трансграничност – наличие на мецдународен елемент в рамките на ЕС.
Необходимо е да се изясни значението на понятието трансграничност. Според чл. 3 на Регламента трансграничен случай е този, при който поне едната от страните има местоживеене или обичайно пребиваване в държава – членка, различна от държавата -членка на сезирания съд. Местоживеенето се определя в съответствие с чл. 59 и чл. 60 от Регламент № 44/2001.

Компетентността на съда се определя съгласно правилата на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Следователно тук важат правилата за общата, специална и особена компетентност, уредени в Регламент 44.

Важно да се подчертае, че понятието „гражданство” е ирелевантно за приложението на Регламента. Правото да се иска издаване на европейска заповед за плащане е поставено в зависимост от местопребиваването и местоживеенето, а не от гражданството на ищеца. Второто условие е ищецът и ответникът да имат местоживеене или обичайно пребиваване в различни държави-членки.

Молбата за издаване на европейска заповед за плащане се изготвя съгласно нарочен формуляр и съдържа данни за имената и адресите на страните; стойността на вземането, лихвеният процент и срока за който се иска лихва, ако се иска лихва върху вземането;основание на вземането; описание на доказателствата в подкрепа на вземането, основания за компетентността и трансгранчния характер на случая. Сезираният съд проверява дали молбата отговаря на посочените изисквания. Чл. 9 на Регламента допуска възможност за допълване и поправка на молбата в случай, че не са спазени необходимите изисквания (противно на практиката на ВКС по ГПК).

Съдът отхвърля молбата в следните случаи:

  • Ако не са изпълнени изискванията.
  • Ако вземането е очевидно неоснователно, което трябва да се разбира в смисъл на необосновано.
  • Ако ищецът не изпрати в срок отговора си в случай, когато съдът е поискал от него да допълни или поправи молбата.
  • Ако ищецът не изпрати отговора си в срок или отхвърли предложението на съда, когато само част от молбата отговаря на необходимите изисквания и ищецът е приканен да приеме или да отхвърли покана за европейска заповед за плащане не сума, посочена от съда.

Отхвърлянето на молбата не подлежи на обжалване, но отхвърлянето не пречи молителя да предяви вземането чрез нова молба за издаване на европейска заповед за плащане или по друг ред, предвиден по законодателството на държава – членка.
Съществува сериозна вероятност по отношение на производството по издаване на ЕЗП съдилищата да приложат практиката на ВКС по българското заповедно производство – да не оставят производството без движение, а директно да отхвърлят искането, въпреки че член 9 от Регламента допуска съдът да дава указания, противно на практиката на ВКС по ГПК.

Европейската заповед за плащане се издава в 30-дневен срок от подаването на молбата, заедно с копие от молбата. С европейската заповед за плащане ответникът се уведомява,че има възможност да плати или да предяви възражение в 30-дневен срок от връчването й. Връчването на европейската заповед за плащане трябва да е в съответствие с националното законодателство на държавата, в която трябва да се извърши връчването, както и с предвидените стандарти в чл. 13 (връчване с обратна разписка от ответника) и чл. 14 (връчване без обратна разписка от ответника).

Възражението се подава като се използва съответния формуляр, в 30-дневен срок от връчване на европейската заповед за плащане в съда по произход. Подобно на заповедното производство – срокът е преклузивен и не е нужно обосноваване на възражението.
Съответният формуляр не е условие за действителност на възражението. Съдът е длъжен служебно да изпрати делото до компетентния съд. Последиците от подаването на възражение са описани в чл.17 на Регламента – производството продължава пред компетентните съдилища на държавата – членка по произход в съответствие с правилата на редовното гражданско производство. Ищецът има право да поиска изрично прекратяването на производството. Ако длъжникът оспори вземането, производството по ЕЗП се трансформира в исков процес.

В случай че няма подадено възражение, заповедта влиза в сила и подлежи на изпълнение. Съдът изпраща подлежащата на изпълнение европейска заповед за плащане на ищеца. Процедурите за привеждане в изпълнение се регулират от правото на държавата – членка по привеждане в изпълнение, при същите условия, както и изпълнимо решение, издадено в държавата-членка по привеждане в изпълнение. За привеждане в изпълнение в друга държава-членка необходимите документи на ищеца са: копие от европейската заповед за плащане, неин превод на официалния език на държавата – членка по привеждане в изпълнение и удостоверение, че заповедта е обявена за изпълняема.

Регламентът дава възможност компетентният съд в държавата – членка да откаже привеждане в изпълнение на заповедта за плащане по молба на ответника. Съдът може да постанови отказ при условие, че европейската заповед за плащане противоречи на по-ранно решение или заповед на държава – членка или трета страна, които се отнасят до същото основание между същите страни, по-ранното решение/заповед отговаря на необходимите условия за признаването му/й в държавата-членка по привеждане в изпълнение и противоречието не е могло да бъде повдигнато като възражение в съдебното производство в държавата – членка по произход.
Принудителното изпълнение се провежда според законодателството на държавата по изпълнението.

С прякото действие на Регламента в българското право и с дадената уредба в Глава 58-ма на ГПК се осигурява защита на длъжника и кредитора и в хипотезите, в които е налице „трансграничен елемент” в рамките на Европейския съюз.