Неустойката при разваляне на договор поради неизпълнение

13/01/2011

Автор: Десислава Цветкова

Неустойката като правна фигура е уредена в чл. 92 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). По своята същност тя е договорно или нормативно установена клауза, с която предварително се определят последиците от евентуално неизпълнение на някоя от страните в облигационното правоотношение. Законовите разпоредби на чл. 92 ЗЗД са диспозитивни и страните могат да се отклонят от тях. Неустойката се определя и като установена предварителна отговорност на длъжника в облигационната връзка в случай, че не изпълни или не изпълни точно договорното си задължение.

Неустойката е последица от неизпълнението и засяга правната сфера на неизправната страна. Неизправна страна в една облигационна връзка е тази, която не е изпълнила задължението си, не е готова да го изпълни или не е дала на съконтрахента си необходимото съдействие за осъществяване на престацията. Подобна неизправност представлява забава поради неизпълнение.

Главната задача на неустойката е превантивна. Необходимо е да се осигури точното изпълнение на задължението. Страхът, че ще дължи неустойка при неизпълнение или лошо изпълнение би трябвало да въздейства върху психиката на длъжника и да го стимулира към осъществяване на дължимия резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 92 ЗЗД тя „обезпечава изпълнението на задължението”.

Евентуалното неизпълнение от страна на длъжника ще причини вреди на кредитора. Уговаряйки клауза за неустойка, страните предварително решават въпросът за отговорността на длъжника за причинените вреди и се споразумяват, че кредиторът ще ги претендира в размера на уговорената неустойка, без да е нужно тези вреди да се доказват. В този смисъл неустойката има обезпечителна функция.

След като е налице неизпълнение от страна на длъжника, вредите се дължат в размера на неустойката, ако такава е уговорена за конкретния случай или се дължи най–малко нормативно установеното обезщетение за забава – законната лихва от деня на забавата, съгласно чл. 86 ЗЗД. Ако уговорената неустойка не покрие действително понесените вреди, няма пречка кредиторът да претендира и тях, но трябва да ги докаже по реда, установен в ГПК.

Законът урежда недвусмислено и случаят, при който размерът на неустойката става прекомерно висок. Тя не е средство за обогатяване на кредитора, а за неговото обезщетяване за действително претърпени вреди. В такъв случай „съдът може да намали нейния рамер”, казва чл. 92, ал. 2 ЗЗД.

Винаги при прекратяване на двустранните договори поради вина на една от страните, в случай, че е налице уговорена или нормативно установена неустойка, то същата може да бъде претендирана от изправната страна. Изключение от този принцип е когато договорът се прекратява чрез разваляне, тъй като то има обратно действие. Обратното действие, от своя страна, води до отпадане на основанието, въз основа на което може да се претендира неустойката. До момента на развалянето, това основание е бил договорът, след това обаче договорът все едно не е бил сключван никога.

При разваляне на договор поради неизпълнение възниква въпроса може ли да се претендира уговорената в него неустойка като се има предвид нейния акцесорен характер. Тя обезпечава изпълнението на едно задължение и определя размера на вредите, които без да доказва, кредиторът може да претендира при неизпълнение на същото. За да се дължи неустойка трябва да са налице кумулативно следните предпоставки: тя да е уговорена от страните по едно правоотношение, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да изпълни и да е налице неизпълнение, лошо изпълнение или изпълнение със забава от страна на длъжника. От това следва, че за да има неустойка, трябва да има и предварително възникнало валидно облигационно отношение. Задължението за неустойка се намира в тясна функционална връзка със задължението, което обезпечава. Тя зависи от него и е акцесорна спрямо него. Оттук възниква и въпросът дали тя може да се претендира и ако договорът е прекратен от страна на кредитора, поради неизпълнението или лошото изпълнение на длъжника.

Характерът на неустойката е такъв, че тя се дължи в случай на пълно неизпълнение или неточно изпълнение, съответно забавено такова. Тези хипотези сочат, че има нарушение на договора. Когато в един двустранен договор е уредено, че неустойка ще се дължи в случай на забавено изпълнение, то тогава изправната страна може да претендира изпълнението и уговорената неустойка за забава или изпълнението и действително претърпените вреди, вследствие на закъснението, които обаче трябва да бъдат доказани. Изборът е обусловен от това дали кредиторът може да докаже наличността и размера на тези вреди.

Винаги когато са налице кумулативно предпоставките за наличието на неустойка, същата може да бъде претендирана от изправната страна. Въпросът за основателността на претендирането възниква, когато договорът е прекратен чрез разваляне, тъй като то има обратно действие, според разпоредбата на чл. 88, ал. 1 ЗЗД. Изключение от установения в тази норма принцип са договорите с периодично или продължително изпълнение. Развалянето на договора в този случай няма обратно действие по отношение на придобитото от кредитора право на обезщетение за вредите, настъпили поради лошо или непълно изпълнение на договора. След развалянето на договора, то продължава да съществува.

Развалянето поради неизпълнение на договор не е пречка да се иска заплащането на уговорената с него неустойка Като се има предвид обезщетителният характер на неустойката, няма пречка страните да договорят обезщетение и в случай на разваляне на договора поради неизпълнение на парично задължение. След като ответникът дължи обезщетение за неизпълнение на паричното си задължение по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и страните са договорили размера на това обезщетение под формата на неустойка, претенцията за същата е основателна от датата, в която той изпада в забава за изпълнение на договорното си задължение, до датата на изпълнението му.
Претендирането на неустойка за бъдещ период обаче би следвало да се съобразява във всяка конкретна ситуация с оглед особеностите на случая. Необходима е преценка на конкретното правоотношение и неговите специфики, както и на това дали е удачно такова искане с оглед възможността да бъде отказано присъждането на каквото и да било обезщетение за забава за бъдещ период – до окончателното плащане на вземането. Следва да се вземат предвид размера на самото вземане, върху което се претендира обезщетението за забава, както и приблизителния размер на последното.
Когато задълженията на неизправната страна имат паричен, а не реален характер, неизпълнение на същите се приравнява на пълно неизпълнение на договора. Тази особеност следва да се има предвид и във всеки конкретен случай, да се съобразява със спецификите на правоотношението – когато задължението на едната страна се изразява в парична престация, то липсата на плащане води до пълно неизпълнение, дори когато е налице някакво частично плащане, защото едно такова плащане на част от задължението, намалява само стойността на паричната престация, а не води до изпълнение на задължението в неговата цялост като дължимата насрещна престация по правоотношението.

Проблемът за дължимостта на неустойката при развален договор поради неизпълнение на една от страните по него възниква и когато такава се претендира в заповедно производство, затова е необходимо разглеждането му и в тази светлина.

Заповедното производство е уредено в Глава тридесет и седма от Част пета на ГПК. Законът го характеризира като факултативно, едностепенно и писмено производство, което е предоставено в родовата подсъдност на районните съдилища. Производството е с ограничен предметен обхват – за парични задължения и задължения за предаване на движими вещи. Не е задължително процесуалното представителство.

По своята същност заповедното производство е алтернатива на основното исково производство. Основната разлика между тях е, че заповедното производство не е предназначено да разрешава спорове между заявителя и длъжника. Между двете производства несъмнено съществува връзка, която се изразява във възможността процесът да се трансформира, ако в хода на разглеждане на делото се установи, че между страните съществува правен спор.
Заповедното производство започва с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. След като разглежда заявлението в закрито заседание, съдът се произнася по него с изричен съдебен акт. С разпореждане съдът отхвърля заявлението, ако сметне, че не са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а в противен случай постановява да бъде издадена заповед за изпълнение.

Целта на заповедното производство е да се установи, че вземането не се оспорва и да се издаде изпълнително основание за неоспорено вземане. Чрез заповедното производство се цели да се избегне воденето на дела и събирането на доказателствата за съществуването и размера на неоспорвани от страните вземания и поради това, че предметът на соченото производство следва да е безспорен, същото има едностранен характер. За защита на длъжника в това производство законът дава възможност за възражение срещу дължимостта на претендираното по реда на чл.414, ал.2 ГПК, при каквато хипотеза заповедното производство вече не може да постигне целите си и препраща към общия исков състезателен процес, чрез който да бъде извършена проверка на дължимостта на търсеното.

В конкретен случай, който представлява част от разглеждания проблем, с разпореждане съдът счита за недопустимо присъждането на неустойка за бъдещ период. Към заявлението за издаване на заповед за изпълнение е приложен нотарилано заверен договор, в който задължението на длъжника е разсрочено. Съдът е счел, че тъй като заповедното производство е установено като строго формално и приложното му поле е ограничено до определени по своето съдържание претенции, е недопустимо присъждането на претендираната неустойка за забава и неустойка за бъдещ период вместо законна лихва за бъдещ период до окончателното изплащане на задължението. Твърди се, че това би било в несъответствие с основните характеристики на заповедното производство.

При разглеждане на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, съдът има определени процесуални правомощия, които са изчерпателно посочени в чл. 418, ал. 2 от ГПК. Предвид строго формалния характер на заповедното производство, произнасянето по отношение на дължимостта на претендираните със заявлението вземания, попада под изрично изброените предпоставки, които съдът проверява, за да издаде заповед за незабавно изпълнение на парично задължение при представяне на документ, визиран в чл. 417 ГПК, а именно договор с нотариална заверка на подписите.

Единственото правомощие, предоставено на съда в това производство, съгласно чл. 418, ал. 2 ГПК, е да провери дали представеният документ е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. При представянето на нотариално заверен договор, съдът след като констатира редовност на същия от външна страна, следва да присъди в полза на кредитора всички изискуеми вземания по същия, които длъжникът е признал и се е задължил да заплати, съгласно установените договорености между тях. Клаузата за дължимост на уговорената неустойка в договора действа между страните и не следва да бъде игнорирана. По този начин съдът, ограничава кредитора да получи полагащата му се неустойка за забава, договорена по волята на страните и обективирана в подписания между тях договор.

Твърдението, че ако се присъди обезщетение, под формата на претендираната неустойка, а не законната лихва, би нарушило формалността на заповедното производство е невярно. Двете вземания имат една и съща цел – да мотивират длъжника да заплати задължението си в уговорените срокове. Характерът на вземанията също е идентичен – обезщетение за забавено плащане. Периодът, за който се дължат отново съвпада – за бъдещ период до цялостното погасяване на вземането. Освен това следва да се вземе предвид почти винаги в договорите страните уговарят размера на претендираната неустойка.

В случай, че има оспорване на задължението и заповедното производство премине в исково производство или при завеждане на самостоятелно исково производство, би било добре в исковата молба да е налице алтернативно искане за присъждане на законна лихва за бъдещ период. Ако съдът намери за неоснователно искането за неустойка за бъдещ период, то поне да е налице алтернативно искане да бъде присъдена законна лихва за този период. В случай, че и тази претенция бъде отказана, за кредитора остава възможността да претендира обезщетение за претърпените от него вреди до окончателното изплащане на задължението в едно бъдещо производство. С постановяване на отказ за присъждане на обезщетение за забава в едно производство не се преклудира правото на кредитора да търси правата си в едно последващо производство.